нещата от живота
ДУШАТА НА ПАТЕТО

ДУШАТА НА ПАТЕТО

Родих се като малко грозно пате в близост до блато, прочуто със своята зловонност и неприветливост. Беше пълно с тиня и ме плашеше. Около него, открояващи се на синьото небе прелитаха чудати създания, пърхайки със  златните си криле, а слънцето се отразяваше в тях. Мечтаех и аз да съм толкова красиво и блестящо – така светът щеше да ме харесва. Един прекрасен слънчев ден плувахме с мама в едно малко езерце, в близост до блатото.

  • Мамо – казах аз, – кога ще стана като тези чудати създания, които летят така красиво из небесата и слънцето гали нежно?
  • Никога, скъпо мое, – отвърна мама. Ти не си създадено за това, твоята роля в живота е да бъдеш патенце. Това е магията на света.
  • Но, мамо, аз не искам да бъда пате. Искам да бъда повече!
  • Това, че си пате, не означава, че не си хубаво по свой собствен начин.

Мама ме обичаше. Разбира се, за нея бях най-красивото същество на света, но поглеждайки се във водите на езерцето не виждах нищо друго, освен пате – обикновено, жълто и грозновато.  С всеки изминал ден ми ставаше по-тежко. Стоях и мислех за това как да променя съдбата си на пате. Скачах, падах, научих се да летя, но не можех да летя на висотата на чудатите създания. Постоянно се наранявах и не можех седмици наред да ставам.

Любимото ми нещо, освен това да съзерцавам чудадите създания със златни криле, бе да гледам залеза с едно друго пате. Нищо, че докато аз гледах залеза, то обичаше да наблюдава очите ми и как залезът се отразява в тях.

  • Не е ли красиво? – попита ме то една вечер, докато слънцето бавно се скриваше от хоризонта.
  • Да, много – отвърнах аз. – Но не мислиш ли, че щеше да е по-хубаво, ако бяхме  като създанията, които летят толкова нависоко? Те по-добре виждат небосвода и слънцето.
  • Виж, патенце, красотата е в твоите очи, няма как да видиш нещо красиво, където и да си, ако не го усещаш чрез очите ти, които са огледало на душата ти.
  • Всички сте много странни, не ви разбирам. Нито теб, нито мама. Затова винаги ще си останете до това блато и на това място!

Бях изключително разочаровано. Как можеха всички да мислят така? Било съм красиво…глупости-нали се поглеждам няколко пъти на ден във водата и виждам истинските си очи, ако искате душа, и колко съм грозно и обикновено. Не исках повече никой да ме лъже, затова казах на другото пате, че не желая да го виждам.

Започнах да се затварям в себе си и да не излизам никъде. Дори вече не гледах чудатите създания. Скоро дойде и рожденият ми ден. Мама ме изненада като ми подари малка златна гривничка, която се предавала от поколенията между майка и пате. Стоеше ми много красиво на крачето и отразяваше слънцето. Бях щастлива за миг и не мислих за това какво нямам и никога няма да имам. Излязох да се поразходя само. По пътя срещнах група уникално красиви патета – нямаха нищо общо с патетата, които познавах. Имаха страхотни и лъскави дрехи.  Но най-красиви бяха златните маски, които носеха на главите си.

  • Толкова сте красиви! – казах им аз.
  • Това го знаем – отвърнаха те, гледайки ме с нещо средно между отвращение и съжаление.
  • Как мога и аз да бъда като вас? – попитах.
  • Ти никога няма да бъдеш като нас, погледни се само. Засмяха се ехидно и отминаха.

Загледах се след тях и видях брошурка, която беше паднала от чантичката на някое от тях. Пишеше „Изработвам златни маски – променят живота Ви!“. Заподскачах като обезумяло и веднага се запътих към посочения адрес на брошурката. Човекът ме изгледа странно, убеден, че не мога да си позволява да ми изработи златна маска.  Погледнах към крачето си и видях блещукащата гривна.

  • Не може ли това да помогне? – попитах аз.
  • Мдаа, –  човекът я изгледа и я взе.- Би могло да се претопи и да я направим на маска.
  • Добре – казах аз, след известен период на размисъл. – Вземете я.

След час излязох и светът изглеждаше коренно различен. Залезът беше грозен, чудатите създания бяха обикновени, но аз…АЗ! Погледнах се във водата и от там ме гледаше образът на най-красивото пате на света! Когато се върнах, мама не хареса нито маската, нито това, че гривната я няма – тя била такава ценност! Писна ми да я слушам, казах й, че не искам да ми е майка, защото е обикновена и няма мечти. Разбира се, че ще я е яд, че няма такава красива златна маска.

Намерих си нови, страхотни приятели. Дните ги прекарвахме в това да съзерцаваме образите си в езерцето и всяко пате да казва през пет минути „Харесвам твоя образ“. Толкова беше хубаво, че сами харесвахме себе си, както и че се харесвахме едно друго. Обиколихме света, пращахме картички, искахме всички да знаят къде сме и да ни завиждат, потънали в своята обикновеност и липса на мечти. На едно от пътуванията разбрах, че мама е починала. Нямаше как да се върна навреме, за да я изпратя по голямото езеро.

На едно от приказните места, на които бях, срещнах патето, които обичаше да гледа очите ми. Поздравих го отдалеч, но то не ме позна. Приближих се до него и наперено му казах:

  • Хей, пате, виж в какво се превърнах! По-красиво съм от залеза и всички чудати създания, които исках да бъда! Виж каква златна маска имам!
  • Извинете, не Ви познавам – отговори сухо то. – А и, ако трябва да бъда честно, по грозна маска не бях виждало. Под нея дори не се виждат очите Ви, а те са прозорец към душата. Бездушието прави патетата грозни.
  • По дяволите, твоята душа! – изкрещях аз. – Тя не сбъдна мечтите ми, но златната маска успя. Та, кое струва повече, а?

Избягах ядосано. Бях много бясно и тъжно. Хубавото беше, че имах среща със своите приятели и предстоеше отново да казваме кое пате колко харесва другото и да изпращаме картички къде сме, за да ни завиждат тези патета, които не могат да бъдат на наше място. Животът е толкова хубав.

            Докато отивах към срещата имах чувството, че ставам по-леко. Това беше хубаво, защото да си слаб е яко. Докато вървях по пътя, видях един антикварен магазин, на витрината на който имаше огромен гардероб с огледало. Погледнах се и се уплаших. Бях много грозно! Маската стоеше толкова блестяща и красива, но очите ми…те бяха помръкнали. Две празни дъна ме наблюдаваха от огледалото. Не можех повече да гледам. На срещата с приятелите също се стреснах. Та те почти нямаха очи! Маските им бяха здраво залепнали за главите, дори не знам как успяваха да виждат. Уплаших се от грозотата и се прибрах в къщичката за патета. Погледнах за последно залеза, помислих за патето, което ми беше приятел и харесваше очите ми и за мама, която казваше, че съм най-красиво. Помислих и за гривничката, която сложих на крачето си на рождения ден, който беше толкова отдавна. Решително хванах маската и започнах да я дърпам от главата си, но без успех. Явно не бях обърналo внимание на дребния шрифт, който гласеше, че сложиш ли я веднъж, никога няма да можеш да я махнеш. Предадох се и чак тогава си дадох сметка, че съм станало по-леко, защото душата ми си беше отишла – там горе, при чудатите и златни създания, които се оказа, че са нашите души.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *