Skip to content

Един поглед винаги е достатъчен

hands-437968_960_720

Източник: Pixabay

Да си писател е страшна отговорност – учиш хората да дишат, да живеят, да чувстват емоции. Може да ги накараш да си излязат от комфортните черупчици, мразейки, обичайки, пусвайки…изобщо предлагаш им нов свят и много избори. Помагаме, пречим на човешките животи. Благодарение на нас взимат правилни/грешни решения, спорят, обичат се…

В момента седя на една маса – същата, на която преди две години се запознах с него. Стоеше на същата тази маса, на която в момента натискам с химикалката си върхи листа, опитвайки се да препредам това, което научих от него. Видях го, че седи и гледа чашата си с онези меланхолични погледи, които имат само човеците, изгубили тотално желанието за живот у себе си. Всеки, който го е изпитвал знае за какво става въпрос. Приближих се към него и седнах на неговата маса. Направих знак да ни донесат по един бърбън.

love-3061483_960_720

Източник: Pixabay

–          Аз съм Джими, – представих му се.

Човекът ме изгледа от глава до пети – бях очилат странник със сенки под очите и видим ентусиазъм да разговаря с него точно в този момент. Явно реши, че няма смисъл да се заяжда с мен и да се чуди, защо по дяволите ще му е на непознат мъж да сяда до него точно в тази въпросна вечер. Както казах, нямаше никакъв живец в очите си, което само по себе си изключваше и желанието да спори с непознати.

–          Аз съм Бил, – каза и продължаваше да се вглежда в чашата си, която побираше три ледчета, които се топяха бавно и само приличаха на пълнеж.

Донесоха ни бърбъните. Помълчахме си. Той ме погледна. Аз го погледнах. Знаете ли, имам един от тези погледи, който е явно на много добър слушател, тъй като хората, след като се вгледат в тях, някакси отвътре им идва да ми кажат какво им тежи на душата. Пиеше, гледаше ме, пиеше, гледаше в несъществуваща муха на стената, пиеше, проговори.

–          Пич, знаеш ли какво е да загубиш любовта на живота си?

–          Защо, някой починал ли е?

–          Починал…глупости, просто си тръгна безвъзвратно от живота ми, без да мога да направя нищо.

–          Тогава нищо не е загубено – усмихнах се аз с нелепата си тогава момчешка очилата физиономия. Освен писател съм и оптимист. В свободното си време съм психолог.

–          Да, да, всички така казвате. Аз съм мъртъв, само съществувам. Чувствам, че преди години загубих шанса на живота си.

children-817365_960_720

Източник: Pixabay

Колко е странно толкова млад човек да е толкова обезверен. Няколко бърбъна и няколко песни на щурци по – късно, аз разбрах за какво ставаше дума.

Бил е романтик по душа. Вътрешно емоционален, външно непукист. От тези хора, които не споделят особено много, освен на непознати очилати младежи след чаша бърбън.

Бил беше на 16 години и учеше в едно английко градче. Не знаеше много какво е любов и досега не беше чувствал нищо такова. Единственото чувство, беше онова, което се появява при подратсващите тийнейджъри.

Лети беше на 15. Много сладко момиче. Всички в училище я харесваха, но тя явно беше много стеснителна – също като Бил. Живееха на разменени погледи. По коридорите в училище се гледаха,  но после от срам извръщаха поглед встрани. Тя нямаше особен интерес към всички гимназисти – по –големи и по-малки, които видимо се интересуваха от нейната подрастваща хубост и леко появяващата се женственост.

Вечерите на гимназистите преминаваха предимно по кръчмите и с компании. Той излизаше, заобиколен от приятели, тя от приятелки. Разменяха си погледи, сякаш всеки е влюбен в другия, Ей така, без да се докоснат, без да се целунат. Погледите казваха достатъчно неща. Живееха за миговете, в които се засичаха през деня в училише, по път за там и когато си тръгват от там. Стигнаха до това да си казват здрасти. Така беше цяла година.

Бил не беше сред най-заможните в градчето и се наложи да си намери работа в една кръчма край пътя. Времето минаваше, лятото стана топло, горещо, въздухът не ставаше за дишане. Той не дишаше, защото мислеше за нея. По-скоро дишаше учестено, на пресекулки, както може да диша само един влюбен тийнейджър. След около седмица я видя да работи в кръчмата от другата страна на пътя. Това беше малко странно, тъй като Бил знаеше възможностите й и че не се нуждае да припечелва допълнително джобни за през лятото. И докато топлината на въздуха ставаше поносима за дишане, техните дробове се изпълваха с онзи специфичен въздух, който дишат само влюбените, примесен със сърцетуп.

Есенните листа започнаха да падат и да правят вихрушка във въздуха. Палитрата от цветове варираше от по-огнени нюанси, през още зелени до съвсем попарени кафяви листа. Светът беше цветен – такъв, какъвто го вижда влюбеният човек. Така го виждаха и те – двама срамежливци, които така и не си признаха за своите чувства.

Очите са душата на човека. Ако дълго време гледате в тях, вие ще го опознаете много повече, отколкото ако говорите всеки ден. Очите не лъжат, особено влюбените очи…

pair-3798371_960_720

Източник: Pixabay

 

–          Имам чувството, че те познавам цял живот – престраши се да й каже Бил веднъж, когато я видя на улицата.

–          Аз също – отвърна тя.

Зимата дойде – бяла, студена, неумолимо покриваща всичко, правейки света дразнещо бял. Със студенината на този красив сезон, се появи и студенината в сърцето на Бил. След като тя се върна от лагера, на който беше ходила, му сподели, че напуска страната. Бил беше съкрушен. Написа й писмо й го пусна директно в тяхната пощенска кутия. В него обясняваше кой е, какво чувства, какво иска, на какво се надява. Разказваше за всички погледи и усмивки, за чувствата си, за трепетите си. Седмица по-късно получи писмо. Беше от майката на Лети. Тя беше решила, че  е по-добре да не показва писмото на дъщеря си, тъй като тя ще се разстрои. Отговорът гласеше:

„ Скъпи Бил, още преди да пишеш знаех кой си. Няма да ти кажа къде сме, тъй като няма смисъл да страдате повече. Дъщеря ми говореше две години за теб, за всички ваши усмивки и погледи, за това, че така и никой не събра смелост да се обясни в любов на другия. Знам колко силно нещо е първата любов и как никога няма да я забравим. Бих искала да ти дам един съвет – ако някога някъде срещнеш момиче, за което си убеден, че  е любовта на живота си, не я изпускай. Без усмивки, без погледи…просто иди при нея, дори и само да мълчиш. Ако каже нещо, значи се интересува, ако просто не отрони и дума…знаеш, че поне си се опитал. Отказът от опит е сто процентов провал.“

people-2587456_960_720

Източник: Pixabay

 –          Сега, пет години след това, аз още не съм срещнал любов. Изгубих я там, в онзи ден. Иска ми се да я намеря, да я видя поне още ведъж, за да усетя, че съществува.

Гледах го с усмивка, натъжен донякъде, но и обнадежден от чутата история. Но от богатия си опит на слушател и разбирач на човешки емоции си позволих да му кажа следното:

–          Истинската любов не се забравя, особено ако е първа. Но щом си я изпуснал, значи е трябвало да я изпуснеш. И това не е пораженческото мислене, когато се примиряваме с нещо, просто защото не сме успели да го имаме. Това е трезвото, зряло мислене, когато приемаме, че една много важна загуба в нашия живот ни чертае пътя. Че любовта и съдбата сами по себе си са се намесили точно в този момент, за да осветят правилната посока на живота ни. Очарованието на случката е само в загубата. Момичето може вече да е изгубило вълшебството си, да изглежда по-различно, никога да не е била за теб. По-добре ли е да бяхте се събрали и след три месеца да се разделите, както става с много връзки на тази възраст? Или да се ожените и след дългогодишен брак да не може да се търпите? Хубавото на живота е, че нещата се случват точно когато трябва да се случат и не всяко влюбване и трепет са любовта на живота ни. Понякога всичко това се случва, за да е трамплин към нашето по-добро Аз, което ще стане това, което е, за да срещне човека, който трябва да срещне. А за теб все още не е късно.

couple-2585328_960_720

Източник: Pixabay

И преди две години, както и сега, много разбирах хората и ме биваше в предсказанията. Вчера се върнах тук, за да продам къщата си. Видях Бил – състоянието му нямаше нищо общо с това преди две години. Беше в банката. Теглеше пари, за да заведе жена си на околосветско пътешествие. Жена, срещнал във влак. Десет минути по-късно те вече планирали където да отидат заедно. Защото този път той знаеше, че това е Жената. И не се хабеше да се усмихва и да се ограничава с погледи. Един винаги е бил достатъчен.

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: